Купи сега промоция - Трилогия

(цена с включена доставка на територията на България до офис на Спиди - 29.90лв.) Или поръчай на телефон: 0884929112
Не е въведено име!
Грешка в e-mail !
Не е въведен телефон!
Не е въведен адрес!
Не е въведено количество!
Липсва текст на съобщението!
Не са приети общите условия!
Полетата с (*) са задължителни!


Пожар

*Разказът е тежък. Понякога пиша такива, в малките часове на нощта, когато са будни само демоните ми. На смелите приятно четене. Знам, че ще усетите посланието.

Вдигнаха ги около три сутринта. Имаше получен сигнал за пожар. Уж бяха дежурни на смяна, а повечето момчета дремеха. Не и след сигнала де. Пъхнаха се за секунди в огнеупорните костюми и запрашиха с вой към адреса. Разстоянието обаче беше внушително. И те пристигнаха със закъснение. Старата къща с дървена ламперия гореше като факла. Отпред стояха няколко комшии, които гледаха безпомощно, две бездомни кучета, и една жена. Тя пищеше. И се опитваше да влезе в огнения ад. Двама мъже я държаха от двете страни. И двамата плачеха. Пожарната спря отпред и първи от нея изскочи Васил. Той винаги изскачаше първи. Към него се втурна жената и го хвана трескаво с две ръце.
-Детето ми е вътре! Извадиха ме, а него не! На две годинки е! Направете нещо!
Васил погледна къщата. Огънят я беше погълнал цялата, излизаше от всички прозорци. Както и от входната врата. После се обърна към колегите си. Те опъваха маркуча. Нямаше никакъв шанс да изгасят пожара и да намерят детето живо вътре. И накрая погледна жената. В очите й се четеше ужас. И една огромна молба. Време за мислене нямаше. И той хукна към огъня.
Най-близкия до него колега се опита да го спре. Друг му извика. И двамата не успяха. Васил се отскубна, наведе глава за да защити лицето си и скочи право в преизподнята. Комшиите изохкаха. Вътре беше царството на огъня. Беше обхванал мебелите, касите на вратите и беше избил прозорците. За да диша. Едната стая обаче беше със затворена врата – детската. Димът успяваше да влезе вътре, но не и огъня. Беше въпрос на минути. Когато Васил отвори вратата с него нахлу и многоръкото чудовище. Със страшна сила. Пожарникарят скочи към кошарката. Там, в единия ъгъл се беше свило малко момченце. Явно се беше нагълтало със задушливия дим, понеже не показваше никакви признаци на живот. Васил го грабна и хукна към изхода. Къщата започна да се разпада след него. Старият гредоред взе да поддава и точно преди нашият герой да изскочи навън една талпа се стовари със страшна сила върху каската му. И после всичко стана черно.

Събуди се в болницата. Със страшни болки. Казаха му, че той и детето са извадили страшен късмет. Колегите му са го видели как излиза, видели са и удара. Извадили са ги за секунди. Малкият като по чудо е оцелял, запазен от тялото на пожарникаря . Отървал се е само с натъртвания и леки изгаряния. Ако Васил се е бил забавил с минута-две със сигурност е щял да се задуши. Сега обаче бил добре, вече изписан. При пожарникарят обаче ситуацията беше друга. Онази греда му беше докарала сериозно мозъчно сътресение, както и немалко изгаряния по лицето и тялото. Налагаше се да полежи доста в болницата и да мине ядрено-магнитен резонанс. Преди това обаче имаше една гостенка. Тя влезе в болничната стая плахо. Носеше двегодишно момченце на ръце. И плачеше. Плачеше от благодарност, от облекчение и от неудобство. Понеже знаеше, че няма как да се реваншира на този човек. Не си казаха много. Все пак Васил успя да погали малкия по главата. Детето гледаше с неразбиране. Имаше огромна превръзка на бузата, под която зарастваше рана от изгаряне. Това щеше да му остане единствения спомен от онази нощ.
-Ще го прекръстя. На Вас.- каза тихо майката. -Най-малкото, което мога да направя.
Васил само се усмихна. Още му се виеше свят.

Ядрено-магнитния резонанс не мина добре. Оказа се, че Васил има сериозна мозъчна травма. Изпратиха го при специалист. Онзи започна тежко:
-Имаме проблем. Сериозен. Знам, че Ви боли глава. Нещата ще се влошат. Очаквам да имате сериозни депресивни пристъпи, както и проблеми с координацията. Как сте със зрението? Паметта?
В общи линии мозъкът е една голяма тайна. Дори и най-добрите специалисти не могат да кажат какъв би бил резултата от един тежък удар. Те могат само да предпишат хапчета, които да притъпят болката. Но не и да решат проблема. След няколко месеца Васил беше изписан. От цялата одисея му остана свиреп белег от изгорено на лицето, адското главоболие и световъртеж. Като излезе от болницата му се случиха две неща – получи медал и беше уволнен. Понеже в това състояние нямаше как да бъде полезен.
-Много съжалявам Василе, - каза прекият му шеф. - Не познавам толкова смел мъж като теб. Но няма и къде да те сложа. Мини ТЕЛК, там имам приятели. Ще ти издействам хубава инвалидна пенсия.
Не всички истории са приказни, приятели. И в нашата държава няма хубави инвалидни пенсии. Васил започна активно да си търси работа. С тежкото главоболие и проблемите с координацията успя да си намери работа само като нощен пазач. С този грозен белег и многото психически проблеми така и не успя да създаде семейство. А годините се търкаляха.

Казват, че в нашето съвременно общество няма място за саможертва. Видиш ли, ние сме толкова развити, че нямаме нужда от нея. Саможертвата е нещо от минали векове, тя не трябва да се вменява като задължение на днешния човек. Ето, нашият герой я извърши, хвърли се в огъня за да спаси малко момченце. И какво му донесе това? Един разбит живот, безброй проблеми, безпаричие, непрекъснато главоболие, депресии.
От друга страна цялата ни вяра се опира на саможертвата. Нашият спасител доброволно е дал живота си, за да изкупи греховете ни. Много духовни лидери казват, че това е най-висшия акт, който може да бъде извършен от човек. Но как се отплаща?
Такива едни мисли се въртяха в главата на Васил един слънчев ден. Бяха минали над двадесет години. Да си намери работа му ставаше все по-трудно. Да поддържа някакъв стандарт на живот- невъзможно. Въоръжен с тояга той бъркаше в една кофа за боклук, в опит да намери нещо, с което да залъже празния си стомах. Не беше останало много от оня млад здрав мъж, който скочи в огъня преди толкова много време. Само подвига.
Обикновено околните не обръщат внимание на такива хора. Не че не ги виждат. По-удобно е някак си да ги игнорират. Да продължат да крачат уверено напред и да оставят тези, които не са имали техния късмет зад гърба си. И да мислят за друго. Но не и днес.

Васил усети ръка на рамото си. И се обърна. До него стоеше младо момче и го гледаше съчувствено. В другата си ръка държеше дребна банкнота.
-Васко, къде ходиш? - извика млада жена от другия край на улицата. - Какво правиш там?
-Ей сега идвам,- отговори младежът. - Ето, вземете си нещо за хапване, - каза той на Васил.
Васил погледна изпитателно адаша си. И го позна. Позна белега от изгорено по бузата му, позна и очите. И за миг се върна в онази болнична стая от преди толкова много години.
Не излъга майка му, помисли си той, наистина го е кръстила на мен. И както преди много години погали младежа по главата. Една предателска сълза се търкулна по бузата му.
-Добре ли сте? - стресна се младия мъж.
-Добре съм моето момче, - отговори му Васил. - Имаше време, когато бях загубил вяра, но сега като те видях и всичко си дойде на мястото.
-Какво значи това?
-Нищо, нищо. Приятелката ти те чака. Пожелавам ти дълъг и щастлив живот.
И младият мъж изчезна, хванал под ръка половинката си и загледан в бъдещето.
Васил усети познатото главоболие, съпроводено този път и с болка в сърдечната област. Явно от вълнението пак му се зави свят. Седна на най-близката пейка. И се усмихна. За пръв път от години не се ядоса на болката. Прие я. Тя му беше останала най-верния приятел. Напомняше му за онази нощ, за огъня, за скока в бездната. Не съжаляваше за нищо. Той беше изпълнил дълга си. Цикълът му беше завършен. Готов беше за следващата стъпка. Последната.