Купи сега промоция - Трилогия

(цена с включена доставка на територията на България до офис на Спиди - 29.90лв.) Или поръчай на телефон: 0884929112
Не е въведено име!
Грешка в e-mail !
Не е въведен телефон!
Не е въведен адрес!
Не е въведено количество!
Липсва текст на съобщението!
Не са приети общите условия!
Полетата с (*) са задължителни!


Старецът и бирата

За първи път го видях да рови в една кофа. И ми стана криво. Може да е заложено в мен. А сигурно го има във всички ни. Обаче като видя възрастен човек да бърка из боклуците сърцето ми се къса. Понеже дори и да му помогна, да му дам някой лев или да му купя закуска – това няма да му реши проблемите. Само ще ги отложи. Но няма как и да подмина, после цял ден ще се ругая. Та бръкнах си в джоба, събрах монетите и го потупах по рамото.
-Заповядай!
-Не, благодаря. Аз не съм просяк. Ако искаш да ти помогна с нещо, може. И тогава да си платиш. Иначе абсурд.
Погледнах го в очите. Напълно нормален възрастен човек. Никакви признаци да е алкохолик или луд да речем. Но и прекалено стар да извършва физическа работа. Та той едва се държеше на краката си.
-Отивам до лавката да си купя сода, ти нещо ще искаш ли? -пробвах друг подход аз.
-Ами, вземи ми една кифла. Айде да са две.
И седнахме да поговорим на една пейка. Знаете как са възрастните хора, имат нужда от слушател повече от колкото имат нужда от храна...
-Аз не съм просяк, взимам пенсия. И жената също. Обаче каквото получим, го внасяме в банката. За кредита. Пратихме сина да учи в Австрия. За хирург. И един ден като започне работа по специалността...
-Ясно,  а той завърши ли?
-Взе диплома. От най-престижния университет. Но не може да си намери работа.
-И сега с какво се занимава?
-Сервитьор. Колкото да плати наема. Обаче за кредита няма. И ако не внесем и тая вноска ще ни вземат жилището.
-И от колко време е така?
-Ами над пет години, откакто завърши. Вече мисли да се прибира. И тук не е зле с тая диплома, просто много по-трудно ще си оправи борчовете. Ама май вече няма избор... Все пак трябва да практикува. Пък и аз продадох каквото имах, само  с дрехите на гърба си сме.
-И вашата не е лесна, ама въобще. -простенах аз. -Пожелавам ти нещата да се оправят, и то бързо.
-Дай боже. -отвърна ми старият човек и се усмихна.
Станах да си ходя. Жал ми беше за хората, но нямаше какво да се направи. Дано да го срещна пак скоро, помислих си. Да му купя още две кифли. С мен стана и той. Беше завил втората закуска за съпругата си. Поне днес нямаше да си легнат гладни.
Докато си вървях към къщи доста си мислих за тия старци. Дали са всичко, да изучат детето си. Да му осигурят хубаво бъдеще. Хирург... Престижна професия. И то в хубава държава. Обаче не се получава, защо? Какво не е както трябва? Малкият дали се старае достатъчно? Или понеже е чужденец винаги ще си остане с таблата, сервилно наведен, без значение колко е кадърен?
     Обаче не видях старика на следващия ден. Нито следващия месец. Нито до края на годината. И го забравих, разбира се...
  Докато един ден не го срещнах в парка. Обаче не беше същия. Аз не го познах. Нямаше как. Понеже на оная пейка седеше достолепно облечен господин. Със съпругата си. Изглеждаха така, все едно са слезли току що от някой круизен кораб. За мултимилионери. Той стана и ме доближи:
-Да те черпя нещо?
Изгледах го с учудване. И го познах, по очите. Само че вече не бяха тъжни.
-Седни при нас, искам да ти разкажа нещо.
-Здравейте госпожо, приятно ми е. -ръкувах се аз с дамата и седнах до тях.
-Това е човекът, за който съм ти говорил. С двете кифли. -обърна се моят познат към жена си. А тя само се усмихна и кимна. Явно и двамата ме помнеха.
-Като ви гледам, синът ви май наистина е станал хирург? Във Виена ли?
-Приятелю, ще ти разкажа една история. -започна възрастният мъж. -И ти няма да ми повярваш. Никой не ми вярва, за това и не я разказвам вече. Синът ни се казва Павел. И наистина много се блъска, докато си вземе дипломата. И тъкмо щеше да се прибира. Една от последните вечери обаче...

      Павел си работеше в зоната. Имаше си нормално хора, заведението беше почти пълно. Все местни, по двама, по трима, и всичките пиеха бира. Нормално, все пак това беше бирария. Днес обаче на тротоара, точно до масите, беше седнал един клошар. Павката го загледа. Висок, с бяла коса. Изправен гръб. Стегнато телосложение. Остри черти. Орлов нос. Ако го видиш в друга обстановка, би го помислил за  висш военен. Обаче с прокъсани дрехи. И огромен червен белег на челото. И тези очи... Все едно е ходил до ада и обратно. Безжизнени. Изгубили вяра в живота...
Възрастният мъж се оглеждаше. Явно му се искаше да изпие една бира... И тъкмо да посегне към една полупразна чаша, оставена от току що станали хора, Павката му подаде пълна халба.
-Нямам пари. -някак си остро каза странникът.
-Вижда се, -усмихна се нашето момче. -От заведението.
-Да не ти се кара началникът?
-Аз имам право на две бири дневно, но не пия. Така че, тази е моята. Няма проблем.
-Благодаря. -за пръв път се усмихна и мъжът. -От къде си?
-България.
-И за това ли дойде в Австрия, да сервираш?
-Завърших хирургия тук.
-А работиш на това място защото...
И тогава Павката избухна. Какво като си излее мъката пред непознат? Какво лошо може да стане? Какво ПО-ЛОШО може да се случи? Така и така до месец си тръгва...
-Работя тук, понеже сте шовинисти. Понеже като видите кадърно момче от Източна Европа и гледате да го смачкате... И да си набутате бозавите лигльовци, дето не могат да си вържат връзките на обувките... И въпреки, че завърших първи по успех, и въпреки, че всички ме убеждаваха колко съм талантлив, сега целият ми випуск работи. Без мен. Е, то и аз работя де... Сервирам им бирите. А те идват тук да ми се подиграват. Другия месец се връщам в България. Тати и мама може да останат без дом заради мен...
Възрастният мъж се усмихна:
-Вярвам ти, каза го от сърце. Искам да направиш нещо утре. Иди на този адрес... и търси Матиас. Кажи му, че те праща Стефан. И му повтори точно същите думи, които каза на мен. А, да, кажи му че ти дължи една бира.
-Ама това е вън от Виена, поне на час път.
-Малко повече. И не се стряскай от посрещането, там са малко параноични.
-Ще си помисля.
-Нали каза, че скоро си тръгваш? Какво имаш да губиш?
-Прав си...
И на другия ден Павел си взе отпуск, билет и седна в автобуса. След час и половина дойде неговата спирка. На нея слезе сам, под учудения поглед на шофьора. До спирката имаше ограда. Огромна. С камера на нея. Подвижна. Завъртя се към Павел и се вторачи в него. Врата не се виждаше. Но за сметка на това към спирката вървяха двама мъже с квадратни челюсти и къси подстрижки. В строги черни костюми. С издутини под мишниците. Павел сериозно се притесни.
-Добър ден, господине. -започна единият, докато другият оглеждаше периметъра. -С нещо можем ли да бъдем полезни?
-Здравейте, търся Матиас.
-За съжаление господин Матиас е много зает днес. Имате ли уговорена среща?
-Ами, не, но ме праща Стефан.
-Ние ще предадем на господин Матиас, че сте го търсили. След петнадесет минути има друг автобус, горещо препоръчваме да се качите на него. Лек ден.
Шантава работа, помисли си Павел. Тия верно са луди за вързване. И си седна на спирката. Двамата мъже се отдалечиха, единият говореше по мобилния си телефон. Изведнъж рязко спря. И се завъртя на сто и осемдесет градуса. Хукна обратно.
-Много се извинявам, господине, вашият познат Стефан, как изглеждаше?
-Висок, стегнат, с бяла коса и голям белег на челото.
-Бихте ли дошъл с нас, Матиас ще Ви приеме незабавно...
Въведоха го в просторен дворец. Приемната беше с размер на средноголяма коперация. От тавана висеше огромен старинен полилей. Всичко лъхаше на разточителен лукс. Точно под полилея чакаше мъж на средна възраст, пристъпяше от крак на крак. Като видя Павел се втурна напред, хвана го за раменете и го разтресе:
-Къде е? Кога го видя? Добре ли е? Защо му е бяла косата? Белегът зараснал ли е?Говори...
-За Стефан ли питате? Какъв ви е на Вас? Съмнявам се да е точния човек, моя познат изглежда като клошар.
Домакинът се обърна към охранителите:
-Събери всички. Тръгваме да го търсим.
И в колата, на път към бирарията, Павел разказа историята си. За университета, за успеха си, за проблемите с намиране на работа...
Матиас, домакинът на замъка, го слушаше с половин ухо:
-Не знаеш кой си черпил с бира, нали? А за мен може и да си чувал, но само по фамилия... Аз и Стефан, брат ми, сме част от старата европейска аристокрация. Онази, дето навремето със сватби помежду си е управлявала целия континент. Както и да е, черпил си с бира един граф. Изчезнал граф. Искаш ли да го видиш преди катастрофата?
-Разбира се.
И Матиас му показа снимка. На нея, пред същия този замък, на моравата отпред, бяха застанали той, още един мъж и двете им съпруги. Дамите бяха с огромни префърцунени бални рокли, а господата с военни униформи. С медали по тях. И да, наистина вторият от тях беше Стефан. Само че без белег и с кестенява, а не бяла коса. И видимо поне двадесет години по-млад.
-Ето така изглеждаше по-големият ми брат, гордостта на фамилията, моят пример и опора две седмици преди катастрофата. На хлъзгав път е возил съпругата си една нощ, на връщане от прием. Той никога не ползваше шофьор. На пътя им изскочила сърна, той свърнал, да не я удари, и се забил челно в дърво. От там е и белега, който си видял. Събудил се е на следващата сутрин в болницата. И веднага е питал за Хелена... Като разбрал за смъртта й е изчезнал. Яко дим. Как ли не го търсихме... Дигнах на крак цялата полиция в продължение на месеци. Мислех, че може да е починал. От удара по челото. До днес... Знаеш ли, минаха повече от десет години...
Колата спря рязко пред заведението, където последно Павел беше говорил със Стефан. След нея спряха още три коли. Тротоарът се напълни с въоръжени мъже, които като по команда се пръснаха във всички посоки. Издирването беше подновено.
Павел излезе от колата и се приготви да си тръгва. Матиас го хвана за лакътя:
-Кажи ми, твоя декан не се ли казва Рудолф? Ти практиката си в университетската болница ли я кара? При него?
-Точно така.
-Като го видиш утре, му кажи че въобще не го бива на бридж. И бърка обявите. И тая събота пак го чакам в замъка.
-Как така да го видя утре?
-Утре сутрин, точно е седем и четиридесет и пет, те искам на входа на болницата му. Избръснат. От там те поема той....


           -И така, -заключи старецът. -Моят син вече е главен хирург. В университетската болница. Във Виена. С първите три заплати си върна кредита. И пак праща де, повече от колкото можем да изхарчим. А графът така и не се намери...
-Наистина да не повярва човек. -замислих се аз. -Какво странно нещо е животът. И как една добра постъпка, един разговор, могат да обърнат съдбата ти на обратно.
-Да те черпя една бира? -усмихна се старецът.
-Не пия бира, но ще я взема. -отговорих аз. -Да ми напомня за вашето семейство. И за Стефан. Дано си прости някой ден. И да се върне към живота. А може и да не го направи. Може да обикаля така, до края си. И да прави добрини на непознати, които са се държали хуманно с него, въпреки външния му вид. Ангел, минал през ада. Изкупващ греха си. И сеещ семето на човечността.