Купи сега промоция - Трилогия

(цена с включена доставка на територията на България до офис на Спиди - 29.90лв.) Или поръчай на телефон: 0884929112
Не е въведено име!
Грешка в e-mail !
Не е въведен телефон!
Не е въведен адрес!
Не е въведено количество!
Липсва текст на съобщението!
Не са приети общите условия!
Полетата с (*) са задължителни!


ГОСТ

Бай Ставри се огледа. Паркът беше пуст. Само две бездомни котки се въртяха около него, едната даже се отърка в избелелия му панталон. Възрастният мъж бръкна трескаво в пазарската си чанта, извади един кренвирш, обели го с треперещи ръце и го раздели на две равни части. Хвърли ги на двете животинки и закуца, бързайки да се отдалечи. Някакви хора приближаваха, внезапно изскочили иззад храстите. Искаше му се да погали малките душички, но не посмя. Храненето на бездомни котки бе строго забранено. Пък и имаше риск да го видят. Хората се дразнеха. И с право. Бездомните животни бяха неизчерпаем източник на болести. Храненето им само увеличаваше и без това голямата им популация. И водеше до нови рискове за хората. Бай Ставри разбираше тези, които му се караха, когато го хванеха да им хвърля лакомства. Обаче... Точно тези двете бяха останали без майка. Деца я бяха убили преди няколко месеца, и от цялото котило само те оцеляха. Черното с бяло петно и чисто черното. Явно имаха най-силна воля за живот. Пък и извадиха късмет. Понеже старецът ги хранеше кажи-речи всеки ден. Но често не успяваше да им се порадва, както стана и днес. Нито да ги погали. А на него му се искаше и малко да им поговори. Откакто съпругата му почина, преди година, не му останаха много възможности да си поприказва с някой. Нищо, имаше още един вариант...
Бай Ставри се прибра и заключи вратата на малкия си апартамент. Вътре беше тихо. Никой не го чакаше. Вече година. На сушилнята над мивката имаше една измита чиния. Една вилица. Един нож. Старецът си свари втория кренвирш от магазина, наряза си един домат, взе филийка хляб от вчера и седна да вечеря. Пусна си телевизора, новините. Нищо хубаво. Убийство в дискотека. Резултат от прекомерна употреба на алкохол. Протести в чужбина. Войни. Терористичен акт, в доскоро безопасна държава.
Спря телевизора. Навсякъде кръв. Безсмислено насилие. Няма смисъл да ги гледа. Бай Ставри събра трохите от вечерята си и излезе на терасата. Огледа се.
— Пешо – извика приглушено той. — Пешо, тук ли си?
Едър врабец се появи от нищото. Без никакви притеснения кацна в ръката на стареца. И започна да кълве трохите. Все едно бе домашен любимец. Бай Ставри се усмихна. Бе му отнело няколко месеца да накара малката птичка да му се довери.  Първо оставяше трохи и се затваряше в стаята. После стоеше на  терасата и чакаше с часове някое врабче да се престраши. И накрая просто протегна ръка с трохите и застина. И само Пешо посмя да кацне в нея. Новият му приятел. Единственият. Да говориш, без да ти отговарят, не е кой знае колко приятно. Но все пак, ако нямаш кой знае какъв избор... Пък и си има своите предимства... Никой не ти опонира. Винаги си прав.
— Как си, Пешо? – усмихна се бай Ставри. — Днес хлябът е малко твърд. Утре ще купя нов. Ама ти си мъж де, не се муси. Мъж си, нали? Не мога да кажа. По-едър и по-нахален си от другите, трябва да си мъж.
Врабецът го погледна, подскокна в ръката му да се настани по-добре и продължи да се храни. Под терасата минаха двама младежи, посочиха възрастния мъж, с протегнатата напред ръка и говорещ си сам, и се захилиха. Той не им обърна внимание, те нямаше как отдолу да видят птичето в ръката му. Пък и сега си имаше събеседник.
— Женен ли си, Пешо? – продължи старецът. — Или си ерген? Не е лошо да си женен. Аз бях семеен, нали съм ти казвал. За леля ти Катя бях женен, лека й пръст. Огън жена беше. Не спираше да ми вика. Ако знаеш колко пъти ме е налагала с точилката... Безброй. Ама аз си го заслужавах де. Ей тая кръчма, от другата страна на пътя, виждаш ли я? Всеки ден киснех там. До посред нощите. Идваше да ме взима винаги в десет вечерта. Винаги с точилката. Приятелите ми си умираха от смях. Тогава аз много й се ядосвах, да знаеш. Виках й, псувах я. Даже един път й посегнах. Ударих и шамар. Там, в кръчмата. Пред всички. Бях пиян, иначе никога не бих... После ми се прииска да си отрежа ръката.
 
Бай Ставри се умълча. Пешо беше приключил с вечерята си, но не излиташе. Просто скочи от ръката му на перваза на терасата и се загледа към пътя.
 
Старецът избърса сълзите си и продължи да говори:
— Казвал ли съм ти, че имахме момче? С леля ти Катя? Беше най-личният младеж в квартала. Не че беше отличник де. В нашия род нямаме такива. Обаче имаше нещо в него. Момичетата му се лепяха. През ден някоя нацапотена мома тропаше на вратата да го търси. Всеки път, като го зърнех с гадже, се надувах като паун. Най ми харесваше да го видя с униформата. Направо блестеше в нея. И аз съм бил млад, обаче той просто изглеждаше по-добре от мен. Имаше очите на леля ти Катя, затова. Леля ти Катя... Най-голямата красавица беше в селото едно време. Още не мога да си обясня какво видя в мен. Всички я искаха тогава, на кмета сина рева като магаре, като се оженихме. А тя ме гледаше все едно няма друг мъж на света. След сватбата дойдохме тук, в града. Да работим в новата фабрика. Виждаш ли я там, в края на парка? Сега е само руини, като живота ми. Пешо се роди малко след това.
Врабецът подскочи отново, този път на ръба на перваза. Явно се готвеше да отлети.
— Стой де – сепна се старецът. — Ако си отидеш, ще си говоря сам. Като някой шизофреник. Те и без това комшиите ме гледат все едно съм луд. И се чудят как съм жив още. Еми жив съм, Господ май ме е забравил.
Сякаш разбрал за какво му се говори, врабецът Пешо скокна обратно в терасата и впери поглед във възрастния мъж.
— Не, не ме е забравил Бог – промълви стареца. — Той не забравя. Прибира най-добрите, и оставя грешниците тук. Да се мъчат. Да си носят кръста. А пък може и да не съм на земята вече, може да съм в Ада. Кой е казал, че в преизподнята трябва да има казани с катран? Може би съм заточен в тая реалност завинаги, за да се разкайвам. Да се разкайвам за Петър и за Катя. И така да изплащам греховете си...
Бай Ставри се изкашля. Прочисти гърлото си и продължи:
— Знам, че не трябваше да го пращам. Нито да го карам да става военен. Ама нали не исках като мен и Катя да блъска по десет часа на ден в тая пуста фабрика? За какво? За нищо и никакви стотинки! А на мисиите даваха по някой лев! Пък и се прибираш герой! Ама не всички се прибират... Е, да де, прибраха го. В сандък. Най-личният момък в квартала. Дотук с героизма.
Кола бомба. Кола бомба, представяш ли си? Ей така, без водач зад волана. Просто я засилили срещу посолството... Изроди. Безмозъчни гадини. Нали нашите момчета отидоха да ги спасяват? Защо се бунтуват?
Пешо слушаше внимателно. Навън бе почнало да се здрачава, бе духнал хладен вятър. Бай Ставри потрепери. Но не се прибра, имаше още много неща да разкаже. Пък и слушател имаше... Вратата на съседната тераса се отвори. Показа се комшията, Радослав.
— Добър вечер съседе, как си? Чувам отвътре да си говориш сам, всичко наред ли е?
— Здравей, Радо, имам си слушател. Ама не доближавай, ще изхвърчи.
— Къде е?
— Долу, тук до мен, на терасата.
— Не го виждам.
— Не ти и трябва. Врабец е. Храня го всяка вечер.
— Браво на теб – поклати глава Радо и се прибра обрат-
но в апартамента си. Реши, че няма смисъл да продължава разговора. Явно старикът беше взел да се смахва.
— Добре де, Пешо – бай Ставри се наведе към врабчето и започна да шепне. — Дали трябва да пращат нашите момчета на тези мисии? В чужди държави? От какво ги освобождаваме? От тирани? И с какво ги заместваме тия тирани? С хаос. И смърт. Имало ли е нашествие, което да е довело до нещо добро? Близкият Изток се разкъсва от граждански войни. Северна Африка също. Откакто се намесихме, един куп народ плъзна към Европа. И уж бяха бежанци, пък то какво стана... Пламнаха най-богатите държави. Тия войни създадоха още тероризъм. И донесоха още смърт. Слушах по новините какво става в нашите западни съседи. Там, където са паднали бомби, има бум на ракови заболявания. От обеднения уран.
Какво става, Петре? Затова ли измряха момчетата? Да си пълнят гушите военните комплекси? И търговците на пет-
рол? Затова ли те прибраха в сандък, Петре?
Врабецът скочи на рамото на стария мъж. И се взря в насълзените му очи. А той не спираше да говори:
— Знаеш ли какво е, да ти потропат военните на вратата? И да ти кажат, че синът ти вече го няма? Знаеш ли, че Катя плака три дни и накрая заспа от изтощение? Знаеш ли, че аз дотогава не бях влизал в кръчма? А после не излязох оттам, до смъртта на съпругата ми. Отърва се Катя, спря да се мъчи. Сега съм сигурен, че е на добро място. Сигурен съм, че е ето там – и бай Ставри посочи право нагоре. — Аз обаче не съм за Рая. Аз съм бивш алкохолик, който умори жена си и прати сина си на самоубийствена мисия. Ето това съм аз. И съм в Ада, в това поне съм сигурен.
Откато леля ти Катя почина, не съм стъпил в кръчмата, ама е късно. Много късно.
Врабецът излетя. Стопи се в здрача. Изчезна. А старецът се обърна и си влезе в празния апартамент. Понечи да пусне телевизора, но се спря. Чу стъпки в коридора. Бавни. Стегнати. Ритмични. Тежки. Тропаха отчетливо, шумът се приближаваше към входната му врата. После спря. На вратата се потропа.
Сърцето на бай Ставри подскочи. “Крадец – помисли си той. После поклати глава. — И какво ще ми вземе? Допотопния телевизор с кинескоп? Двадесет и петте лева до следваща пенсия? Не, едва ли е крадец. Сигурно е някой комшия, иска захар или нещо подобно.“
Отвори вратата. На прага стоеше мъж на средна възраст. Усмихваше се.
— Гости приемаш ли?
— Непознати – не! – отвърна му старецът.
— Не съм непознат. Даже едно време доста си говорихме с теб.
— Не се сещам, от фабриката ли се знаем? – поклати глава възрастният мъж.
— Да, познавахме се, докато работеше във фабриката. И с Катя се знаехме доста добре.
— Да, да, и тя работеше там. Влизай! Какво те води насам? Нещо за пиене? Ама май имам само вода.
Двамата седнаха на масата.
— Вода е добре – непознатият не спираше да се усмихва. —
Липсва ли ти Катя?
— Не спирам да мисля за нея. Не е имало ден да не се сещам.
— Страхотна жена беше. Ама побийвала те чух? Май не те биеше, докато аз я познавах.
— После, накрая ме налагаше с точилката. Ама аз много пиех.
— Е, значи е имало защо.
— Имаше. А аз глупакът веднъж даже я ударих, бях пиян, а тя ме налагаше пред приятелите ми в кръчмата. И аз не издържах...
— Сбъркал си. Приятели... Там наистина ли имаше приятели? Като спря да пиеш, колко от тях ти останаха такива?
— Ами, нито един.
— Еми, значи си нямал приятели... Или поне истински.
— Така излиза. Много ми липсва Катя.
— Невероятно силна личност. А за сина си какво помниш?
— Защо ме разпитваш? Него познаваше ли го?
— Още по-добре, отколкото Катя. Объркан млад мъж.
— Глупости, страхотен младеж.
— Айде бе, не знаеше какво иска. Така и не си намери сериозна приятелка.
— Ама как го гонеха жените, а?
— Вярно... Но така и не създаде семейство. Вместо това тръгна да води чужда война. На другия край на света. Глупак.
Бай Ставри скочи:
— Вън! Омитай се! Няма да говориш така за момчето ми! Той не виновен! Аз го изпратих! АЗ! АЗ! Заради мен сега е мъртъв!
— На колко години беше синът ти, като тръгна на мисия? – непознатият нито стана, нито се стресна от реакцията на възрастния мъж. Само седеше и се усмихваше.
— Не знам, май на 22. Да, толкова беше.
— 24. Тръгна на 24. Изкара си рождения ден там, в посолството. И на следващия ден колата бомба се удари в бариерата. Синът ти загина на 25. И тръгна сам, по собствена воля. За да изкара пари. Това е.
— Ти много подробности знаеш май за момчето ми, а? Какъв си му бил? Приятел? Колега? Да не си служил с него? Нали каза, че си работил във фабриката?
— Знам много за сина ти, наистина. Знам как го научи да кара колело, ей тука в тоя парк отпред. Как го носи на гръб три километра до клиниката, като счупи крак. Как спа в коридора пред болничната му стая една седмица, като го оперираха от апандисит. Заради усложненията. Как се лишавахте с мама, като го изпратихте във военното училище във Велико Търново. Всичко знам.
— Мама? Как така мама? Защо каза мама?
— Да де, леля Катя.
— Кой си ти?
— Говорим си с теб. От време на време. И преди сме си говорили.
— Аз сега си говоря само с две котки и един врабец.
— Котките хората са ги срещали из парка, те са реални. Хубава работа свърши там, вече могат да се оправят и сами, поизраснаха. Обаче тоя врабец някой виждал ли го е? Радо например днес видя ли го?
— Еми Пешо беше кацнал в ниското. Затова комшията не го видя.
— Пешо го виждаш само ти. Тази вечер му наговори куп неща, кое от кое по-тъжни. И защо го кръсти Пешо?
— Е, как защо, на сина ми.
— Сега събери две и две и се сети кой съм аз. Или ще ми дадеш трошици пак?
Старецът се взря в очите на събеседника си. Усети кой стои пред него. Просто го почувства. Изправи се. Погледна тържествено мъжа и попита:
— Какво ще правим сега?
— Време е – протегна гостът ръка към него. — Мама ни чака.